Край

Мислех да съм изчерпателен когато започнах да пиша преди няколко месеца, но някак си не потръгна. Затова, въпреки че ми се спи, мисля да наваксам поне малко.

Проблемът е , че главата ми не го побира , а от устата на хората звучи така логично. Та въпросът опира до цената на времето с което разполагаме (продължителността на живота), и как го разпределяме. С годините времето някак губи от своята стойност, става неподатливо на манипулация. Та какво можеш да правиш с него на 70....хм, можеш да се опиташ да го изядеш?... не, винаги става обратното. Та, по-голямата част от живота преминава в подготовка за нещо което трябва да е истинско, естествено, неописуемо, неподражаемо щастие, ....и когато моментът дойде, не е нито неподражаем, нито естествен , още по-малко щастлив. А през това време леко си се поочукал, поизхабил, изгубил дъх....казваш си "само малко да си поема въздух и ще го настигна това пусто щастие, колко му е". Но то не чака, чезне някъде там на хоризонта. Колкото и да си наивен трябва все пак да признаеш, че всичко е напразно. През цялото време си вървял в погрешната посока, да не кажем направо бягайки от него. Но защо? Как така? Та нали бях на правия път, всички това ми казваха. Хм, странно, даже някак трагично излиза накрая. Все пак става така , че всичката тази инерция те прави на парцал и в един вълшебен миг ти се приисква да полегнеш за малко, да си починеш един вид...