Той седеше сам, мрачните мисли го бяха настигнали дори в тази дупка и сега като лениви мухи кръжаха наоколо. Хората не съществуваха осезаемо, само присъстваха. Той беше шибана комета на път към слънцето и нямаше да позволи някоя малка планета да го придърпа незабелязано. Всичката помия която напираше отвътре се изливаше на тънки струйки от жестовете му, от начина по който си поръчваше поредната бутилка, от погледа му който търсеше съчувствие у непознатите на бара. Прекараните кошмарни нощи се прожектираха отново в главата му като избледнели, трептящи образи. Безброй потиснати спомени се събираха под небцето и горчаха като отрова. Не беше сигурен дали щастието е чувство което може да разбере, но беше убеден, че не е успял да намери красивата страна на болката.